Въпрос
Какво представлява канонът на Писанието?
Отговор
Думата „канон” идва от правилото на закона, което се използвало, за да се определи дали една книга отговаря на стандарта. Важно е да отбележим, че книгите на Писанието били канонични от момента, когато са били написани. Писанието е било Писание, когато перото е докоснало пергамента. Това е много важно, понеже християнството не започва с дефинирането на Бог, или на Исус Христос, или на спасението. Основата на християнството се намира в авторитета на Писанието. Ако не можем да идентифицираме какво е Писание, тогава не можем правилно да разграничим богословската истина от заблудата.
Каква мярка или стандарт се използвали, за да се определи кои книги трябва да бъдат класифицирани като Писание? Ключов стих за разбирането на процеса и целта, и може би на времето, когато е дадено Писанието, е Юда 3, който казва, че християнската вяра беше „веднъж за винаги предадена на светиите.” Понеже нашата вяра се определя от Писанието, Юда практически казва, че Писанието е било вече дадено в полза на всички християни. Не е ли чудно да узнаем, че няма скрити или изгубени ръкописи, които тепърва трябва да бъдат откривани, че няма тайни книги, които са познати само на малцина избрани, и че няма живи хора, които да имат специално откровение, което ни задължава да се изкачим на Хималаите, за да бъдем просветени? Можем да бъдем уверени, че Бог не ни е оставил без свидетел. Същата свръхестествена сила, която Бог използва, за да напише Своето Слово, е била използвана също, за да го запази.
Псалм 119:160 казва, че цялото Божие Слово е истина. Като започнем от тази предпоставка, можем да сравним трудове извън приетия канон на Писанията, за да видим дали издържат изпита. Например, Библията твърди, че Исус Христос е Бог (Исая 9:6-7; Матей 1:22-23; Йоан 1:1, 2, 14, 20:28; Деяния 16:31, 34; Филипяни 2:5-6; Колосяни 2:9; Тит 2:13; Евреи 1:8; 2 Петрово 1:1). Но много извън-библейски текстове, които претендират, че са Писание, твърдят, че Исус не е Бог. Когато съществуват ясни противоречия трябва да вярваме на утвърденото Божие Слово, като оставим останалите извън сферата на Писанието.
През ранните векове на църквата християните понякога били умъртвявани заради притежаването на копия от Писанието. Заради това гонение скоро възникнал въпросът: „За кои книги си струва да умираме?” Някои книги може да са съдържали думи на Исус, но били ли са те вдъхновени, както се казва във 2 Тимотей 3:16? Църковните събори изиграли роля в публичното признаване на канона на Писанието, но често отделна църква или групи църкви признавали една книга за вдъхновена още от нейното написване (напр. Колосяни 4:16; 1 Солунци 5:27). През ранните векове на църквата малко книги били оспорвани и накрая списъкът бил утвърден през 303 г. от Хр.
Когато ставало въпрос за Стария Завет, били отчетени три важни факта: 1) Новият Завет цитира от или прави алюзии към всяка Старозаветна книга с изключение на две. 2) Исус практически наложи еврейския канон в Матей 23:35, когато Той цитира един от първите разкази и един от последните в Писанията по Негово време. 3) Юдеите бяха педантични в запазването на Старозаветните писания, и те имаха малко спорове относно това кои части принадлежат или не принадлежат. Римокатолическата Апокрифа не съответствала на стандарта и изпаднала извън определението за Писание и никога не е била приемана от юдеите.
Повечето въпроси относно това кои книги принадлежат към Библията са разрешени с писания от времето на Исус и след това. Ранната църква имала някои много конкретни критерии, за да може книгите да се считат като части на Новия Завет. Те включвали: Книгата била ли е написана от някой, който е бил очевидец на Исус Христос? Книгата издържала ли е „проверката за истина” (т.е., съгласна ли е с други, вече приети Писания?). Новозаветните книги, които ранната църква приела тогава, издържали проверката на времето и християнската ортодоксия ги приема векове наред, с много малко възражения.
Увереността в приемането на конкретните книги произлиза от получателите през първи век, които дали непосредствено свидетелство за тяхната автентичност. Освен това, тематиката за края на света в книгата Откровение и забраната да се добавя към думите на книгата в Откровение 22:18 силно говорят, че канонът е бил затворен по времето на неговото написване (около 95 г. от Хр.).
Има един важен богословски въпрос, който не трябва да бъде пропуснат. Бог е използвал Своето Слово хилядолетия наред за една основна цел – да открие Себе си и да общува с човечеството. В края на краищата църковните събори не са решили коя книга е била Писание; това е решено, когато Бог е избрал човешкия автор да пише. За да завърши крайния резултат, включително съхраняването на Неговото Слово през вековете, Бог е ръководил ранните църковни събори в тяхното признаване на канона.
Придобиването на знания относно такива неща като истинското естество на Бога, произхода на вселената и на живота, целта и смисъла на живота, чудесата на спасението и бъдещите събития (включително съдбата на човечеството) не може да стане чрез естествените способности на човечеството да наблюдава и да извлича научно познание. Словото на Бога, което е вече дадено, ценено и лично прилагано от християните векове наред, е достатъчно да ни обясни всичко, което трябва да знаем за Христос (Йоан 5:18; Деяния 18:28; Галатяни 3:22; 2 Тимотей 3:15) и да ни поучава, поправя и наставлява за всяко добро дело (2 Тимотей 3:16).
English
Какво представлява канонът на Писанието?
