Въпрос
Как решаваме кои книги принадлежат на Библията след като Библията не казва кои книги принадлежат на Библията?
Отговор
Ако Писанието трябва да бъде нашият единствен авторитет, въз основа на кой авторитет знаем кои книги принадлежат на Библията – след като Библията не казва кои книги трябва да са в Библията? Това е много важен въпрос, защото веригата е толкова силна колкото най-слабата си брънка. Има ли слаба брънка във веригата на общуването между Бог и човечеството? Ако има, тогава цялата верига пропада, и накрая не може да се има доверие в цялото общуване.
Разгледайте различните „връзки“, които съставляват Божието общуване с нас: първо дошло желанието на Бог да общува. Това се кореняло в Неговата любов, тъй като най-любящото нещо, което можел да направи добрият Бог, е да Се разкрие на Своето творение. После дошло действителното предаване на Божието Слово на човешките писатели. Това включвало процес, който Библията нарича „вдъхновение“, в който Бог вдъхнал думите, които човеците записали (2 Тимотей 3:16). След това дошло разпространението, тъй като Словото било разнесено до своята публика посредством проповядване или други средства. Тогава дошло признаването след като Божият народ отграничил Светото Писание от други религиозни писания. И после, запазването, чрез което Божието Слово е оцеляло до наши дни, въпреки многото опити да бъде разрушено. И накрая, просвещаването, при което Светият Дух отваря разбирането на вярващия да приеме Словото.
И това е „веригата“ – доказването на Божията любов при вдъхновението, разпространението, признаването, запазването и просвещаването на Неговото Слово. Вярваме, че Бог е бил въвлечен във всяка стъпка от процеса, тъй като защо Бог ще извърши толкова усилия да вдъхнови Своето Слово и после да не го запази? Защо ще ни говори и после няма да ни води в разпознаването на Неговата реч?
Признаването на Божието Слово обикновено се нарича „канонизация“. Внимателно казваме, че Бог е определил канона, а църквата е открила канона. Канонът на Писанието не е бил създаден от църквата, а вместо това църквата го е открила или разпознала. С други думи Божието Слово било вдъхновено и авторитетно от самото си начало – то е „утвърдено в небесата“ (Псалом 119:89) — и църквата само признала този факт и го приела.
Критериите, използвани от църквата за разпознаване и събиране на Словото Божие, са следните:
1) Била ли е книгата написана от Божи пророк?
2) Удостоверена ли е истинността на автора чрез чудеса за потвърждаване на неговото послание?
3) Казва ли книгата истината за Бог, без фалшивост или противоречия?
4) Доказва ли книгата божествената способност да променя живота?
5) Приета ли е книгата като Божие Слово от хората, до които тя първо е достигнала?
От тези критерии този с най-голямо значение е първият – дали книгата е написана от пророк? Като естествена последица – дали книгата е получила апостолско одобрение –била главната проверка за каноничност в ранната църква. Този критерий е логически резултат от знанието какво представлявал „апостолът“. Апостолите били надарени от Бог да бъдат основателите и водачите на църквата, така че е логично, че чрез тях идва Словото, което управлява църквата.
На апостолите бил обещан Духът на истината, който ще им припомня какво е казвал Христос (Йоан 14:26) и ще ги води в „цялата истина“ (Йоан 16:13). След възнесението на Христос апостолите получили свръхестествени дарби да им дадат право да извършат своята работа и да потвърдят тяхното послание (Деяния 2:4). Божието семейство е „съградено върху основата на апостолите и пророците“ (Ефесяни 2:20). Като се приеме специалното поръчение към апостолите, е напълно разбираемо, че църквата е направила апостолството първичния тест за каноничност. Така Евангелието от Матей било считано за канонично (било написано от апостол) и Евангелието от Марк със своята близка връзка с апостол Петър също било прието.
Когато се пишел Новият Завет, отделните книги и писма били незабавно приемани като Божие Слово и разпространявани за благото на другите. Църквата в Солун приела думите на Павел като Словото Божие (1 Солунци 2:13). Посланията на Павел се разпространявали сред църквите още по време на апостолските времена (Колосяни 4:16). Петър разпознал писанията на Павел като вдъхновени от Бог и ги приравнил с „другите Писания“ (2 Петрово 3:15-16). Павел цитирал Евангелието от Лука и го наричал „Писанието“ (1 Тимотей 5:18). Това широко разпространено приемане рязко контрастира с малкото дискутирани книги, накрая отхвърлени като неканонични, които се радвали на ограничено приемане за известно време.
По-късно, след като се увеличили ересите и някои в църквата започнали да настояват за приемането на фалшиви религиозни писания, църквата мъдро провела събор, за да утвърди официално приемането от нея на 27-те Новозаветни книги. Критериите, използвани от тях, им позволили обективно да разграничат това, което е дадено от Бог, от това с човешки произход. Те заключили, че те ще отстояват книгите, които били универсално приети. Като направили така, те определили да продължат с „учението на апостолите“ (Деяния 2:42).
English
Как решаваме кои книги принадлежат на Библията след като Библията не казва кои книги принадлежат на Библията?
