Въпрос
Каква е историята на християнството?
Отговор
Историята на християнството е в действителност историята на западната цивилизация. Християнството е имало всеобхватно влияние върху цялото обществото – изкуството, езикът, политиката, правото, семейния живот, календарните дати, музиката и самият начин, по който мислим, са повлияни от християнското влияние вече близо две хилядолетия. Затова е важно да знаем историята на църквата.
Началото на църквата
Църквата започва 50 дена след възкресението на Исус (около 35 г. от Хр.). Исус обещава, че ще изгради Своята църква (Матей 16:18), и с идването на Святия Дух в деня на Петдесятница (Деяния 2:1-4) църквата – ekklesia („избраното събрание”) – започнала официално да съществува. Три хиляди души откликват на проповедта на Петър през този ден и избират да последват Христос.
Хората, които се обръщат най-напред към християнството били юдеи или прозелити на юдаизма, а седалището на църквата е в Ерусалим. По тази причина в началото християнството изглежда като юдейска секта, сродна на фарисеите, садукеите и есените. Обаче учението, което апостолите проповядват, било коренно различно от това, което поучавали другите юдейски групи. Исус е юдейският Месия (помазаният Цар), който е дошъл да изпълни Закона (Матей 5:17) и да сключи нов завет въз основа на Своята смърт (Марк 14:24). Това послание, с обвинението, че те били убили своя собствен Месия разгневява много юдейски водачи и някои, като Савел от Тарс, предприемат действия да изличат „този Път” (Деяния 9:1-2).
Много уместно е да кажем, че корените на християнството са в юдаизма. Старият Завет полага основата за Новия и е невъзможно християнството да се разбере напълно без съответно познаване на Стария Завет (виж книгите на Матей и Евреи). Старият Завет обяснява необходимостта от Месия, съдържа историята на народа на Месията и предсказва Неговото идването. А Новият Завет говори за Месията и Неговото дело, което ни спасява от греха. През Своя живот Исус изпълни над 300 конкретни пророчества, като доказа, че Той е Този, когото очакваше Стария Завет.
Растежът на ранната църква
Много скоро след Петдесятница вратите на църквата се отварят за не-юдеите. Евангелизаторът Филип проповядва на самаряните (Деяния 8:5) и много от тях повярват в Христос. Апостол Петър проповядва на езическия дом на Корнелий (Деяния 10), и хората там също приемат Святия Дух. Апостол Павел (бившият гонител на църквата) разпространява евангелието по целия гръко-римски свят, като достига чак до самия Рим (Деяния 28:16) и вероятно дори до Испания.
Към 70 г. от Хр., когато Ерусалим е разрушен, повечето от книгите на Новия Завет вече са завършени и се разпространяват сред църквите. През следващите 240 години християните са гонени от Рим – понякога произволно, а понякога – чрез държавен указ.
През втори и трети век църковното ръководство става все по-йерархично с увеличаване броя на християните. Няколко ереси са разобличени и опровергани по това време, и е постигнато съгласие върху канона на Новия Завет. Гонението става все по-интензивно.
Възходът на римската църква
През 312 г. от Хр. римският император Константин заявява, че е преживял новорождение. Около 70 години по-късно, през царуването на Теодосий, християнството става официалната религия на Римската империя. На епископите е дадено почетно място в управлението, и към 400 г. термините „римски” и „християнски” стават практически синоними.
Така след Константин християните повече не са преследвани. С времето езичниците започват да бъдат преследвани, освен ако не се „обърнат” към християнството. Такива насилствени обръщания довеждат в църквите много хора, които нямат истинска промяна на сърцето. Езичниците донасят със себе си своите идоли и обичаите, с които са свикнали, и църквата се променя; икони, сложна архитектура, поклонничества и почитане на светии се добавят към простотата на ранното християнско поклонение. Приблизително по това време някои християни напускатт град Рим, защото избират да живеят в усамотение като монаси и се въвежда кръщаването на деца като средство за очистване на първородния грях.
През следващите векове различни църковни събори се свикват в опит да се определи официалното учение на църквата, да се осъдят злоупотребите на духовниците, и да се сключи мир между много враждуващи фракции. С отслабването на Римската империя църквата става все по-мощна и възникват много разногласия между църквите на Запад и тези на Изток. Западната (латинската) църква, със седалище в Рим, претендира, че има апостолска власт над всички останали църкви. Епископът на Рим започва да се нарича дори „папа” (Отец). Това не се понравя на Източната (гръцката) църква със седалище в Константинопол. Богословски, политически, процедурни и езикови разделения допринасят за Голямата схизма през 1054 г., в която Римокатолическата („вселенската”) църква и Източноправославната църква се отлъчват една друга и прекъсват всички връзки.
Средните векове
През средните векове в Европа, Римокатолическата църква продължава да има власт, като папите претендират, че имат власт над целия живот и живеят като царе. Корупцията и алчността са честа практика сред църковното ръководство. От 1095 до 1204 г. папите подкрепят поредица от кървави и скъпи кръстоносни походи в опит да отблъснат нашествията на мюсюлманите и да освободят Ерусалим.
Реформацията
С течение на годините няколко човека се опитват да насочат вниманието към злоупотребите на Римокатолическата църква от богословски и политически характер, и тези, които засягат човешките права. Всички те са смълчани по един или друг начин. Но през 1517 г. един немски монах на име Мартин Лутер се опълчва срещу църквата и всички го чуват. С Лутер настъпва Протестантсата Реформация и идва краят на средните векове.
Реформаторите, включително Лутер, Калвин и Цвингли, имат различия по много фини детайли от богословието, но са последователни, като подчертават върховния авторитет на Библията над църковната традиция и факта, че грешниците се спасяват единствено по благодат чрез вяра, без дела (Ефесяни 2:8-9).
Макар католицизмът да възстановява позициите си в Европа и да последват няколко войни между протестантите и католиците, Реформацията успешно разрушава властта на Римокатолическата църква и помага за отварянето на врата към съвременната епоха.
Епохата на мисиите
От 1790 до 1900 г. църквата показва безпрецедентен интерес към мисионерско дело. Колонизацията отваря очите за нуждата от мисии, а индустриализацията дава на хората финансовата възможност да финансират мисионерите. Те отиват по целия свят и проповядвт благовестието и основават църкви навсякъде.
Съвременната църква
Днес Римокатолическата църква и Източноправославната църква предприемат стъпки за поправяне на разрушените си отношения, както и католиците и лутераните. Евангелската църква е силно независима и вкоренена в Реформираното богословие. Църквата също е свидетел на възраждането на петдесятничеството, харизматичното движение, екуменизма и различни култове.
Какво научаваме от нашата история
Дори нищо друго да не научим от църковната история, трябва поне да признаем важността на думите: „Христовото слово да се вселява във вас богато” (Колосяни 3:16). Всеки от нас е отговорен да знае какво казват Писанията и да живее по този начин. Когато църквата забрави какво учи Библията и пренебрегва думите на Исус, тогава настава хаос.
Днес има много църкви, но само едно евангелие. То е „вярата, която веднъж завинаги беше предадена на светиите” (Юда 3). Нека да внимаваме да запазим тази вяра и да я предадем без промяна и Господ ще продължи да изпълнява обещанието си да изгради Своята църква.
English
Каква е историята на християнството?
