Въпрос
Аз съм родител; Как мога да пусна да си тръгнат порасналите ми деца?
Отговор
Пускането на пораснали деца е борба за всички родители, както християни, така и нехристияни. Когато вземем предвид, че почти двадесет години от живота ни са инвестирани в отглеждането, възпитанието и грижата за дете, лесно е да разберем защо оставянето на тази роля е толкова трудна задача. За повечето родители отглеждането на деца поглъща нашето време, енергия, любов и загриженост в продължение на две десетилетия. Ние инвестираме сърцата, умовете и духа си в тяхното физическо, емоционално, социално и духовно благополучие и може да бъде много трудно, когато тази част от живота ни приключи. Родителите, които се оказват в „празното гнездо“, често се борят да намерят подходящ баланс на любов и загриженост за своите пораснали деца като същевременно устояват на импулса да продължат да ги контролират.
От библейска гледна точка знаем, че Бог приема ролята на родител много сериозно. Свещеното Писание изобилства с увещания за добро родителство. Родителите трябва да възпитават децата си в „обучение и наставление Господне“, без да ги разочароват или дразнят (Ефесяни 6:4). Ние трябва да „възпитаваме детето отрано в подходящия за него път“ (Притчи 22:6), да му даваме добри блага (Матей 7:11), да го обичаме и дисциплинираме за негово добро (Притчи 13:24) и да се грижим за неговите нужди (1 Тимотей 5:8). По ирония на съдбата, често родителите, които приемат родителската си роля най-сериозно и които се справят отлично с нея, се борят най-много с това да пуснат децата си. Изглежда по-често майките, отколкото бащите, са тези, които изпитват затруднения, вероятно, поради силното майчино желание да възпитават и се грижат за децата и количеството време, което са прекарали с тях, докато са пораствали.
В основата на трудността да пуснем децата лежи известна доза страх. Светът е страшно място и многобройните истории за ужасни неща, които се случват само засилват страховете ни. Когато децата ни са малки, можем да следим всяка тяхна стъпка, да контролираме средата им и да се грижим за безопасността им. Но когато пораснат и станат зрели, те започват вече сами да излизат в света. Вече не контролираме всяко тяхно движение, с кого виждат, къде отиват и какво правят.
За родителя християнин, това моментът, в който вярата започва да играе своята роля. Може би нищо на земята не е по-голямо изпитание за нашата вяра от това, когато нашите деца започват да прекъсват връзките, които са ги държали близо до нас. Пускането на децата не означава просто да ги оставите на свобода в света да се оправят сами. Това означава да ги предадем в ръцете на нашия небесен Баща, Който ги обича повече, отколкото ние някога бихме могли, и Който ги ръководи и пази според Неговата съвършена воля. Реалността е, че те са Негови деца; те принадлежат на Него, не на нас. Той ни ги е поверил за известно време и ни е дал указания как да се грижим за тях. Но в крайна сметка ние трябва да Му ги върнем и да вярваме, че Той ще ги обича и ще се грижи за душите им по същия начин, по който ние сме ги отглеждали физически. Колкото повече вяра имаме в Него, толкова по-малко ще се страхуваме и толкова повече ще сме готови да предадем децата си на Него.
Както при толкова много неща в християнския живот, способността да се доверим на Бога зависи от това, колко добре познаваме нашия Бог и колко време прекарваме в Неговото Слово. Не можем да се доверим на някого, когото не познаваме, и не можем да познаем Бог освен чрез Писанието. Бог обещава да не изпраща изпитания, по-големи от възможностите ни да ги понесем (1 Коринтяни 10:13). Как можем да повярваме в това, освен ако не знаем в сърцата си, че Той е верен?
Второзаконие 7:9 казва, “И така, да знаеш, че Господ, твоят Бог, е Бог, верният Бог, Който пази до хиляда поколения завета и милостта към онези, които Го обичат и пазят заповедите Му;.” Второзаконие 32:4 потвърждава: “Той е Канарата; делата Му са съвършени;
защото всичките Му пътища са справедливи, Бог на верността е и няма неправда в Него;
праведен и справедлив е Той..” Ако Му принадлежим, Той ще бъде верен към нас и на нашите деца и колкото повече Го познаваме и Му се доверяваме, толкова повече сме способни да оставим децата си в Неговите способни ръце. Липсата на вяра в Него и Неговите цели за нашите деца ще доведе до неспособност или нежелание да пуснем децата си.
И така, каква е ролята на родителите, когато децата пораснат? Разбира се, ние никога не ги „пускаме“ в смисъл на изоставяне. Все още сме им родители и винаги ще бъдем. Но въпреки че вече не ги гледаме и пазим физически, все още сме загрижени за тяхното благосъстояние. Ако ние сме в Христос и то така е и за нашите деца. Те също са наши братя и сестри в Христос.
Ние се отнасяме към тях така, както към другите ни приятели в Господа. Най-важното е, че се молим за тях. Ние ги насърчаваме в тяхното ходене с Бог, предлагайки съвет, когато ни поискат. Ние предлагаме помощ, ако е необходима и приемаме тяхното решение да я получат или да я отхвърлят. И накрая, ние уважаваме тяхната поверителност точно както бихме уважавали тази на всеки друг възрастен. Когато родителите най-накрая пуснат пораснали деца, те често намират по-силна, по-дълбока и по-пълноценна връзка, отколкото някога са могли да си представят.
English
Аз съм родител; Как мога да пусна да си тръгнат порасналите ми деца?
