Въпрос
Какво е истина?
Отговор
Преди почти две хиляди години Истината била подложена на съд и съдена от хора, които били отдадени на лъжи. Всъщност Истината се изправила пред шест съда за по-малко от един пълен ден, три от които били религиозни, а три били юридически. Накрая малцина от въвлечените хора в тези събития можели да отговорят на въпроса „Какво е истина?“
След като била арестувана, Истината била първо заведена при мъж на име Анна, покварен бивш първосвещеник на юдеите. Анна нарушил многобройни юдейски закони по време на процеса, включително провеждането на процеса в своята къща, като се опитал да изтръгне самообвинения от обвиняемия, и като удрял обвиняемия, който не бил намерен за виновен за нищо по това време. След Анна Истината била заведена при управляващия първосвещеник, който се оказал зет на Анна. Мнозина лъжесвидетели дошли пред Каяфа и юдейския Синедрион да говорят против Истината, въпреки че нищо не могло да бъде доказано и не било намерено никакво доказателство за престъпление. Каяфа нарушил не по-малко от седем закона докато се опитвал да осъди Истината: (1) процесът бил проведен тайно; (2) той бил проведен през нощта; (3) той включвал подкуп; (4) подсъдимият нямал никой присъстващ да Го защити; (5) изискването за 2-3 свидетели не било спазено; (6) те използвали себеинкриминиращи показания срещу подсъдимия; (7) те извършили смъртното наказание срещу обвиняемия същия ден. Всички тези действия били забранени от еврейския закон. Независимо от това Каяфа обявил Истината за виновна, защото Истината заявила, че е Бог в плът, нещо, което Каяфа нарекъл богохулство.
Когато настъпила сутринта, се състоял третият съд на Истината, с резултата, че юдейският Синедрион обявил, че Истината трябва да умре. Обаче, еврейският съвет нямал юдидическото право да изпълнява смъртното наказание и затова те били принудени да доведат Истината при тогавашния римски управител, мъж на име Пилат Понтийски. Пилат бил назначен от Тиберий като петия префект на Юдея и служил в това си качество от 26 до 36 г.н.е. Прокураторът имал властта за живота и смъртта и можел да обърне смъртните наказания, налагани от Синедриона. След като Истината застанал пред Пилат, още лъжи били изречени против Него. Неговите врагове казали: „Намерихме Този, че развращава народа ни, забранява да се дава данък на императора, като казва за Себе Си, че е Христос, Цар“ (Лука 23:2). Това било лъжа, тъй като Истината казвала на всеки да плаща данъците си (Матей 22:21) и никога не е говорила за Себе си като отхвърляне на Цезара.
След това се състоял много интересен разговор мажду Истината и Пилат. „И тъй, Пилат пак влезе в преторията, повика Исуса и му каза: Ти юдейски Цар ли си? Исус отговори: От себе си ли казваш това, или други са ти говорили за Мене? Пилат отговори: Че аз юдеин ли съм? Твоят народ и главните свещеници Те предадоха на мене. Какво си сторил? Исус отговори: Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук. Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото Аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас. Пилат Му каза: Що е истина?“ (Йоан 18:33–38).
Въпросът на Пилат „Що е истина?“ е отекнал през историята. Дали е било меланхолично желание да узнае това, което никой друг не можел да му каже, цинична обида или вероятно раздразнен, безразличен отговор на думите на Исус?
В постмодерния свят, който отрича познаването на истината, е по-важно от всякога да се отговори на въпроса. Какво е истина?
Предложена дефиниция за Истина
При дефинирането на истината първо е полезно да отбележим какво не е истината:
• Истината не е просто всичко, което работи. Това е философията на прагматизма – подходът цели срещу средства. В действителността се оказва, че „работят“ и лъжи, но те все пак си остават лъжи, а не истината.
• Истината не е просто това, което е смислено или разбираемо. Група хора мога да се съберат и да образуват конспирация на основата на набор от лъжи, където всички те се съгласяват да разкажат същата лъжлива история, но това не прави тяхното представяне истинско.
• Истината не е това, което прави хората да се чувстват добре. За нещастие лошите новини могат да бъдат истински.
• Истината не е това, което мнозинството казва, че е вярно. Петдесет и един процента от групата могат да достигнат до погрешно заключение.
• Истината не е това, което е изчерпателно. Дългото, подробно представяне може все пак да има за резултат лъжливо заключение.
• Истината не се определя от това, което е възнамерявано. Добрите намерения могат все пак да бъдат погрешни.
• Истината не е как знаем. Истината е какво знаем.
• Истината не е просто каквото вярваме. Повярвана лъжа все още си е лъжа.
• Истината не е това, което е публично доказано. Истината може да бъде частно известна (например местоположението на заровено съкровище).
Гръцката дума за „истина“ е alētheia, която буквално означава да „разкриеш“ или да „не криеш нищо“. Тя предава мисълта, че истината винаги е там, винаги открита и достъпна за всички да я видят, с нищо скрито или замъглено. Еврейската дума за „истина“ е emeth, която означава „твъдост“, „постоянство“ и „продължителност“. Такава дефиниция означава вечно съдържание и нещо, на което може да се разчита.
От философска гледна точка има три прости начина да се дефинира истината:
1. Истината е това, което съответства на действителността.
2. Истината е това, което съответства на своя обект.
3. Истината е просто казването й както си е тя.
Първо, истината съответства на действителността или „каквото е“. Тя е реална. Истината също съответства на природата. С други думи, тя съответства на своя предмет и е известна на своя референт. Например, учител с лице към своя клас може да каже: „сега единственият изход от тази стая е надясно.“ За класа, който може да е с лице към учителя, изходната врата може да е тяхно ляво, но е абсолютно вярно, че вратата за професора е надясно.
Истината също съответства на своя обект. Може да е абсолютно вярно, че определен човек може да се нуждае от много милиграми от определено лекарство, но друг човек може да се нуждае от повече или по-малко от същото лекарство, за да се произведе желания ефект. Това не е относителна истина, а само пример как истината трябва да съответства на своя обект. Би било погрешно (и потенциално опасно) за пациент да иска от лекаря да му даде неподходящо количество от дадено лекарство или да каже, че всяко лекарство за неговото заболяване ще свърши работа.
Накратко, истината е просто казването й както е тя; тя е начинът, по който нещата реално са, и всяка друга гледна точка е погрешна. Основополагащ принцип на философията е да можеш да различаваш между истина и грешка или както забелязал Тома Аквински: „Задача на философите е да правят разграничения.“
Предизвикателства към Истината
Думите на Аквински не са много популярни днес. Да правиш разграничения изглежда не е на мода в постмодерната ера на релативизма. Приемливо е днес да кажеш: „Това е вярно“, стига да не е последвано от „и следователно онова е погрешно“. Това специално се наблюдава във въпросите на вярата и религията, където всяка система на вярата се предполага да бъде на равна нога, където истината е засегната.
Има много философии и мирогледи, които предизвикват идеята за истината и въпреки това, когато всяка бъде критически изследвана, тя се оказва самооборваща се по природа.
Философията на релативизма казва, че цялата истина е относителна и че няма такова нещо като абсолютна истина. Но човек трябва да попита: дали твърдението „цялата истина е относителна“ е относителна истина или абсолютна истина? Ако е относителна истина, тогава тя наистина е безсмислена; как да узнаем кога и къде тя е приложима? Ако е абсолютна истина, тогава абсолютната истина съществува. Нещо повече, релативистът предава своята собствена позиция, когато заявява, че позицията на абсолютиста е погрешна – защо онези, които казват, че абсолютна истина съществува, не могат да бъдат прави също? По същество, когато релативистът каже: „Няма истина“, той ви моли да не му вярвате и най-доброто нещо да направите е да последвате съвета му.
Онези, които следват философията на скептицизма просто се съмняват в цялата истина. Но дали скептикът е скептичен към скептицизма; съмнява ли се той в своето собствено твърдение за истината? Ако е така, тогава защо обръщаме внимание на скептицизма? Ако не, тогава можем да бъдем сигурни в поне едно нещо (с други думи, абсолютна истина съществува) – скептицизмът, който, иронично, става абсолютна истина в този случай. Агностикът казва, че не можеш да узнаеш истината. Въпреки това начинът на мислене е самооборващ, защото той твърди, че знае поне една истина: че не можеш да знаеш истината.
Последователите на постмодернизма просто не утвърждават определена истина. Патронният светец на постмодернизма – Фридрих Ницше – описва истината така: „какво следователно е истината? Подвижна армия от метафори, метоними и антропоморфизми… истините са илюзии… монети, които са загубили своя образ и сега имат значение само като метал, не са повече монети.“ Иронично, въпреки че посмодернистът държи монети в ръката си, които са сега „просто метал“, той утвърждава поне една абсолютна истина: истината, че никоя истина не трябва да бъде утвърждавана. Също като другите мирогледи постмодернизмът е самооборващ се и не може да устои срещу своето собствено твърдение.
Популярен светоглед е плурализмът, който казва, че всичкитвърдения за истина са еднакво валидни. Разбира се, това е невъзможно. Могат ли две твърдения – едното, което казва, че една жена е бременна, и другото, че тя не е бременна сега – да бъдат и двете верни в едно и също време? Плурализмът обяснява в пълно подчинение на закона за непротиворечието, който казва, че нещо не може да бъде едновременно и в еднакъв смисъл „А“ и „Не-А“. Както един философ се пошегува, всеки, който вярва, че законът за непротиворечието не е верен, (а по дефиниция плурализмът е истинен) трябва да бъде бит и изгорен докато признае, че да бъдеш бит и изгорен не е същото нещо като да не бъдеш бит и изгорен. Също, отбележете, че плурализмът казва, че това е вярно, и всяко нещо, противоположно на него, е лъжливо, което е твърдение, което отрича своята собствена основополагаща догма.
Духът зад плурализма е отношение с разтворени обятия на толерантност. Обаче, плурализмът бърка идеята всеки да има равна стойност с всяко твърдение за истина да бъде еднакво вярно. По-просто, всички хора могат да бъдат равни, ноне всички твърдения за истина са еднакви. Плурализмът не успява да разбере разликата между мнение и истина, разграничение, което отбелязва Мортимър Адлер: „Плурализмът е желан и толериран само в онези области, които са въпроси на вкус, а не въпроси на истина.“
Обидната природа на Истината
Когато идеята за истина е оклеветена, това е обикновено поради една или повече от следните причини:
Едно общо оплакване срещу всеки, който твърди, че има абсолютната истина по въпроси на вярата и религията, е, че такава позиция е „тесногръдна“. Обаче, критикът не успява да разбере, че по природа, истината е тясна. Тестогръд ли е учителят по математика, че поддържа вярването, че 2+2 е равно само на 4?
Друго възражение на истината е, че е арогантно да се твърди, че някой е прав, а друг греши. Обаче, ако се върнем към горния пример с математиката, арогантно ли е за учителя по математика да настоява, че има само един верен отговор на аритметическата задача? Или арогантно ли е ключарят да твърди, че само един ключ ще отвори затворена врата?
Трето обвинение срещу тези, които се придържат към абсолютната истина при въпросите на вярата и религията, е, че такава позиция изключва хора вместо да ги включва. Но такова оплакване не успява да разбере, че истината по природа изключва своето противоположно. Всички отговори различни от 4 са изключени от реалността на това, на което в действителност се равнява 2+2.
Още един протест срещу истината е, че тя е обидна и причиняваща раздори като твърди, че някой притежава истината. Вместо това критикът твърди, че всичко, което има значение, е искреността. Проблемът на тази позиция е, че истината е неподатлива на искреност, вяра и желание. Няма значение колко много някои вярва искрено, че неправилният ключ ще пасне на вратата; ключът все пак няма да влезе и ключалката няма да се отвори. Истината е също незасегната от искреността. Някой, който вдига бутилка отрова и искрено вярва, че това е лимонада, ще пострада от нещастното въздействие на отровата. Накрая, истината е непроницаема за желанието. Човек може силно да желае да не се свърши бензина на колата му, но ако измервателният уред показва, че резервоарът е празен и колата няма да върви повече, тогава никакво желание в света няма да накара чудотворно колата да продължи да върви.
Някои ще признаят, че абсолютна истина съществува, но тогава твърдят, че такава позиция е валидна само в областта на науката, а не по въпросите на вярата и религията. Това е философия, наречена логически позитивизъм, която била популяризирана от философи като Дейвид Хюм и А.Дж.Ейър. По същество такива хора заявяват, че твърденията за истината трябва да бъдат или (1) тавтологии (например всички ергени са неженени мъже) или емпирически доказуеми (тоест доказуеми чрез науката). За логическия позитивист цялото говорене за Бог е глупост.
Онези, които се придържат към идеята, че само науката може да прави заявления за истината, не успяват да признаят, че има много царства на истината, където науката е безсилна. Например:
• Науката не може да докаже дисциплините на математиката и логиката, защото ги предпоставя.
• Науката не може да докаже метафизически истини като тази, че други умове освен моя съществуват.
• Науката е неспособна да осигури истина в областта на морала и етиката. Не можете да използвате науката, например, да докажете, че нацистите са били зли.
• Науката е неспособна да заявява истини за естетически позиции като красотата на изгрева.
• Последно, когато някой прави изказването „науката е единственият източник на обективна истина“, той само е направил философски изявление – което не може да бъде проверено от науката.
А има ги и тези, които казват, че абсолютната истина не е приложима в областта на морала. Въпреки това отговорът на въпроса: „Морално ли е да тормозиш и убиеш невинно дете?“ е абсолютен и универсален: Не. Или, за да го направим по-лично, онези, които поддържат относителната истинна относно морала, винаги изглежда искат техният съпруг/съпруга да им бъдат абсолютно верни.
Защо Истината е важна
Защо е толкова важно да разберем и прегърнем идеята за абсолютната истина във всички области на живота (включително религията)? Просто защото животът има последици за това, че грешим. Даването на погрешно количество лекарсво на някого може да го убие; да накараш инвестиционния мениджър да вземе погрешно парично решение може да лиши от средства едно семейство; качването на погрешен самолет ще ви заведе там, където не желаете да отидете; и общуването с неверен брачен партньор може да има за резултат разрушаването на семейството и потенциално болест.
Както го формулира християнският апологет Рави Захариас: „Фактът е, че истината има значение – особено, когато си при резултата от приемането на лъжа.“ И никъде това не е по-важно от областта на вярата и религията. Вечността е ужасно дълго време да грешиш.
Бог и Истина
По време на шестте съда на Исус контрастът между истината (праведноста) и лъжите (неправедността) бил очевиден. Там стоял Исус, Истината, съден от онези, чиито всяко действие било обляно в лъжи. Юдейските водачи нарушили почти всеки закон, направен да защитава подсъдимия от погрешно осъждане. Те разпалено работели да открият всяко доказателсво, което би инкриминирало Исус, и в своето чувство на безсилие те се обърнали към лъжливи свидетелства, поднесени от лъжци. Но дори това не им помогнало да постигнат целта си. Затова те нарушили друг закон и принудили Исус да впримчи Себе Си.
След като застанали пред Пилат юдейските водачи отново излъгали. Те осъдили Исус за богохулство, но тъй като знаели, че това не би било достатъчно да убедят Пилат да убие Исус, те заявили, че Исус отхвърлял Цезара и нарушавал римския закон като насърчавал тълпите да не плащат данъци. Пилат бързо открил тяхната повърхностна измама и изобщо не се обърнал към това обвинение.
Исус Праведният бил съден от неправедните. Тъжният факт е, че последните винаги преследвали предходния. Ето защо Каин убил Авел. Връзката между истината и праведността и между лъжата и неправедността е демонстрирана от много примери в Новия Завет:
• „И затова Бог праща заблуда да действува между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение в неправдата“ (2 Солунци 2:11–12, подчертаването добавено).
• „Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които препятсвуват на истината чрез неправда“ (Римляни 1:18, подчертаването добавено).
• „Който ще въздаде на всеки според делата му: вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие; а пък гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата“ (Римляни 2:6–8, подчертаването добавено).
• „[любовта] не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината“ (1Коринтяни 13:5–6, подчертаването добавено).
Заключение
Необходимо е въпросът, който Пилат Понтийски задал преди векове, да бъде перифразиран, за да бъде напълно точен. Забележката на римския управител „Що е истина?“ пренебрегва факта, че много неща могат да имат истината, носамо едно нещо може действително да бъде Истината. Истината трябва да произлиза отнякъде.
Ярката реланост е, че Пилат гледал директно към Произхода на цялата Истина в тази ранна сутрин преди две хиляди години. Не дълго преди да бъде арестуван и заведен пред управителя Исус е направил простото изявление „Аз съм истината“ (Йоан 14:6), което било доста невероятно твърдение. Как може обикновен човек да бъде истината? Той не би могъл, освен ако не е повече от човек, което е действително каквото той твърдял, че е. Фактът е, че твърдението на Исус било потвърдено, когато възкръснал от мъртвите (Римляни 1:4).
Има история за човек, който живял в Париж, който имал гост от провинцията, дошъл да го види. Като искал да покаже на госта великолепието на Париж, той го завел в Лувъра да види голямото изкуство и после на концерт в разкошна концертна зала да чуе свиренето на голям симфоничен оркестър. В края на деня гостът от провинцията коментирал, че той определено не харесал нито изкуството, нито музиката. На което домакинът отговорил: „Те не са изпитвани, а ти.“ Пилат и юдейските водачи мислели, че те съдели Христос, когато в действителност те били тези, които били съдени. Нещо повече, Този, който те осъдили, в действителност ще бъде техен Съдия един ден, както Той ще съди всички, които подтискат истината в неправда.
Пилат очевидно никога не стигнал до познаване на истината. Еузебий, историкът и епископ на Кесария, записва факта, че Пилат накрая извършил самоубийство някъде по времето на царуването на император Калигула – тъжен край и напомняне за всеки, че игнорирането на истината винаги води до нежелателни последици.
English
Какво е истина?
